Математиката е изчисление, приложение и вдъхновение. Изучаваме математиката, защото вълнува умовете. С проектите, които представят  учениците от 11а,б,в кл. с преподавател Мариана Манова редицата на Фибоначи вече има нови фенове.

Младият автор Гергана Попова разказва за себе си:

Казвам се Гергана Борисова Попова. Живея в град Добринище и в момента съм в 11 клас в Разложката гимназия  СУ ”Братя Петър и  Иван  Каназиреви”.  Имам малко по-различна гледка точка за думата “хоби”. Хобито не е само това, което умееш да правиш добре, то също е и това, което те кара да си щастлив. Аз обичам да карам ски, да спортувам да изпитвам себе си в дадени ситуции, но това са моите умения, а това, правещо ме истински щастлива, е четенето на интересна и смислена книга, времето, прекарано със семейството и с любимите хора. Друго мое много любимо хоби е и писането на есета, съчинения, кратки текстове на различни теми. Никога не съм мислила, че мога да опиша това, което се върти в главата ми.

Един ден обаче се появи конкурс в училище за есе на тема “Чакам те, защото обичам чудесата”, организирано по случай празника на Петричката гимназия “Пейо Яворов”. Реших да се включа тъй като вече имах подготвено есе на подобна тема. Не вярвах, че ще бъде харесано до толкова, че да спечеля. Неочаквано седмица по-късно ми се обадиха да ми кажат, че есето ми печели първо място. Вдъхновението да продължа да пиша получих след като разговарях с директорката на Петричката гимназия. Нейните думи бяха, че такъв талант не трябва да бъде захвърлен на вятъра и трябва да продължа да работя с всички сили над него. Писането за мен е начин да изразя това,  което мисля и чувствам. Когато имам някаква идея просто взимам химикалката и записвам всичко,което ми идва на ум, дори да няма смисъл, но за мен то винаги има. Обичам да размишлявам  над живота, дори малко да фантазирам и да си измислям, но там, където го правя, няма никой друг освен аз, белият лист и химикалката. Писането ме кара да се чувствам спокойна, да игнорирам всяко заобикалящо ме зло. Когато пиша съм в свои води, тогава съм АЗ.

                                                      „Есенна мъка”

Eсен, дума с тъжен смисъл…. думата, която ми показва края на нещо вълнуващо… нещо, което трудно се забравя… и наистина беше така.

Наблюдавах, отиващото си лято с мъка в очите  и болка в сърцето. Рано сутрин още не разсънила се от дълбокия сън през нощта, вървейки по празните улици на път за работа, виждах  птичките , приготвящи се за полет към топлите страни, както ги наричах като дете. С тях си тръгваха и всички дълги  летни нощи…което ме кара още повече да се натъжа. Като малка не ми тежеше този камък,  като топка в стомаха  през септември, а как исках да порасна. Замислих се колко обичам лятото и  едновременно  го мразя, заради това, че продължава толкова кратко и ми причинява всичката тази болка всеки СЕПТЕМВРИ. Казват, че хубавите моменти свършват най-бързо…разбрах го чак сега!!!!

Гергана Попова

“Той “

Не беше мой, не бях негова!

Нямахме взаимно!

Нито аз без него, нито той без мен…

имахме се толкова, колкото се нямахме!

Само сърцата ни,само те се допълваха така,

че всякаш бяха едно цяло!

Нямаше сила на света, която да ги раздели, да ги спре!

Вървяхме срещу вятъра без страх, че може да ни завлече….

Не ни  разделяха годините, времето, моментите, хората…

не ни разделяха дори любовите!

Тръпката, нали знаете онази истинската,

която нощем ти пречи да спиш

и като топка се е свила в корема….

онази, която кара сърцето ти да тупти

по-силно при всеки случаен поглед,

онази, караща трапчинката,

която той смята за чаровна,

да се очертава от дясната страна на лицето

при всяка твоя неволна усмивка…

онази истинската, онази, която е завинаги!

Всеки има такъв човек , в живота си,

че когато той се появи, изпепелява всичко до основи,

всяка капка спомен за миналото,

но в замяна оставя силен белег за в бъдеще…

и не къде да е другаде, а точно там…

в сърцето!

Гергана Попова

Чакам те, защото обичам чудесата”

Есе

Когато те зърнах за пръв път, разбрах какво значи любовта от пръв поглед. Твоята опияняваща усмивка, изящно зелените очи плениха моя поглед. Усмихна се, на лицето ти се появи трапчинка, още я помня, сякаш ми казваше „Късно е – моя си!” Бялата ти, почти прозрачна кожа описваше твоята доброта и грижовност, сякаш знаех, че е така. Погледна ме, а аз се изчервих, не бях изпитвала такова чувство досега, разтреперих се, не можех да си поема въздух, задушавах се… Нали знаеш онова чувство на пърхащи пеперуди в стомаха, това изпитах, неописуемо е. Затаих дъх и си помислих, че това си ти, любовта на живота, моят човек и моят спътник в приключението, което започваше. Така се зарадвах, сърцето ми се разтуптя, изпълни се с щастие и любов, които сякаш с вряла вода разтопиха леда, вкаменяващ сърцето ми от години. Твоето съществуване, мили, запълва празнотата отляво. Колко ли силна може да е любовта? Знаеш ли защо бих те чакала? Защото вярвам в чудесата. Рано или късно ще се случи, ще дойдеш като гръм, неочаквано и изневиделица. Ще дойдеш като ураган, ще ме развееш и секунди след това ще ме оставиш сама, потънала в мисли и желания. Любов от пръв поглед ли? Сякаш съм те обичала цял живот. Цялото ми същество бълнува името ти, няма вечер, без да се появиш в съня ми, за да ми напомниш как не си мой, как не съм ничия, а само своя! В такива вечери обикновено се изправям на леглото и стоя така, докато спра да мисля за още несподелените ми чувства, или се свивам на кълбо, за да затъпя страха от това да се разкрия, имам предвид да разкрия цялата си същност, да сваля всички прегради. Плаши ме, плашиш ме, не спирам да те обичам, а дори не съм го споделила. Страх ли ме е наистина, или това е просто оправдание, показващо слабостта ми? Както и да го погледнеш, умът ми е обладан от теб, опиянена съм, твоя съм и тялом, и духом, колкото и глупаво да звучи. И само там и тогава, когато съм твоя, доброто в мен се учи да диша. Ужасявам се от болката, която можеш да ми причиниш само с твоето кратко „НЕ” или с думите „НЕ ТЕ ОБИЧАМ”. Те като кол ще се забият в сърцето ми и ще оставят там спомена за една несподелена любов. Ще го разчупят на милиони малки парченца, които трудно мога да сглобя отново. Любовта е като трика с клечки – издърпаш ли най-късата, губиш, а в повечето случаи става така. Много мислих какво още да напиша. Ще кажа само: ако ме обичаш, не позволявай да си тръгна, защото знаеш ли, един път счупеното, после никога не може да бъде пак същото. Чакам те, мое бленувано чудо! Чакам те, защото вярвам, че се случваш, чакам те, за да ти кажа, че те обичам! Чакам те в знойните нощи, обгърната от самота и съмнения, чакам те в празните слънчеви утрини, за да осмислиш деня ми, чакам те привечер, за да ти шепна приказки за любовта. Чакам те, за да стисна десницата ти и да потъна в лелеяно щастие. Чакам те, чудо!

Гергана Попова

Интервю с Ивайло Стоянчев, ученик от 10“а“ клас

Кратко представяне:

Казвам се Ивайло Стоянчев, от с. Бачево, община Разлог. Ученик съм в 10^а клас в СУ “Братя Каназиреви”, град Разлог. Уеник съм в Разложката гимназия вече 3 години. Моето хоби са преходите в планината и народните танци.

Участваш ли в различни конкурси, олимпиади, състезания и печелил ли си, имал ли си награди и постижения?

Истина е, че ежедневието на нас учениците е доста натоварено, но се старая да обръщам внимание на конкурсите и състезанията в сферите, които ме вълнуват. Следя, до колкото е възможно, какви са новите неща и се старая да участвам, ако имам възможност. А за награди и постижения…. Имам няколко награди от олимпиади, две първи места на Spelling Bee, но най-любими са ми наградите от Линвистичното кенгуру.

Защо смяташ, че историята е важна?

За мен историята е важна, защото тя е единствената ни пряка връзка с миналото, опита и живота на нашите предци. Клише е да кажа, че народ без история няма, но е така.

Как успяваш да си винаги оригинален и креативен в проектите си? Кое те вдъхновява?

Креативността си отдавам на това че обичам да работя с хартия и да правя оригами и други нейни производни. Оригиналността може би ми е вродена, защото баба ми е била декоратор в продължение на 23 години и за този период няма две еднакви витрини. А вдъхновението… То си идва отвътре. Понякога, когато чуеш дадена тема не ти идва нищо на ум,  но друг път идеите идват една след  друга или в моя случай – накуп.

Сподели своята формула за успех на съучениците си и по-малките, за да вземат добрия пример.

Колкото и странно да звучи формулата е: ТРУД+ПОСТОЯНСТВО=УСПЕХ

Кратка и проста е, но всеки има право да я интерпретира през своя поглед.