СРЕЩА С УЧЕНИЦИ от 12-и клас в СУ „Братя Петър и Иван Каназиреви“ с Бойка АСИОВА
Повод – новият роман „Вълчицата излиза привечер“
- XI. 2017 г.
Разлог
ВЪПРОСИ към авторката
- Колко време Ви отне да съберете цялата информация за книгата, да я напишете и да я издадете? (Спасиана Григорова)
Много, с прекъсване по причина на житейски обстоятелства. Самото писане не е равно на времето за написване. Издаването стана бързо, защото съм автор на солидно издателство. Последните ми 7 книги са с марката на „Жанет 45“. Този ми роман стана готов за минимум необходимо технологично време за отпечатване. Без нито ден чакане в издателството.
- Какво Ви накара да напишете тази книга точно за тази случка? (Михаил Цинцаров)
Това е история, върху която се проектира характеристиката на епохата.
Иначе убийството дълго време ме спъваше. Стъписваше ме.
- Раздразни ли Ви държанието на някой герой, докато пишехте книгата си? (Вяра Чилева)
Вяра, питате ме, сякаш аз взимам отнякъде героите си наготово и те са независими от мен. На пръв поглед въпросът е абсурден. Но, когато създавам героите си, те заживяват като истински хора. И много ми личи на кои симпатизирам, към кои даже имам слабост и кои не харесвам. То е като в живота. Хора всякакви и отношенията ми с тях са различни.
- За кой герой писахте с най-голямо удоволствие? (Магдалина Кьосева)
Трудно ми е да кажа. Някои ми бяха ясни от началото, други ми се опъваха, трети се появиха неочаквано. Като неканени, но добре дошли. Сава Алтънин от начало до край знаех какъв е. Само го изпипвах. Прибавях щрихи, детайли, кефех се на работата си и нямах никакво съмнение, че това е типът, който искам да покажа.
- Кое Ви вдъхнови да озаглавите книгата по този начин? (Фатиме Муса)
Заглавието изскочи по-късно. Нямах предварителна идея. Когато пишех как майката и децата трябва да изкарат зимата в подножието на планината и физически я виждах как тя с тях излиза, за да търсят храна, мярна ми се силуета на вълчица.
- Как разбрахте, че имате таланта да пишете книги? (Петър Копанаров)
Е, аз съм родена в среда, ако не със силно развита, то с добра устна традиция. Най-вече мама, дедо, нана, баба, тетите, комшиите, роднините. И всичкото това общуване е на дъното на моето прописване.
Сватби, погребения, празници, делници, полска работа, грижа за животни, помагане на изпаднали в беда роднини и хора. Това е развило моята впечатлителност.
Различни, всеки с характера си. Едни по-приказливи, други мълчаливци. Едни по-ведри, някак въздушно леки, други по-тежки, строги. Работливи. Работа не им стигаше. Кой каквато я можеше.
Страшно ми е да изрека: такива хора вече няма. Както Хайтов казваше за своите герои.
Сама, не, не съм разбрала, че мога да пиша. В училище бях отличничка, отличаваха ми съчиненията по литература. Нищо повече. Но имах влечение към точните науки. Инженер-химик съм по образование. Завърших с желание и ясна представа за бъдещето си. Доколкото живеех във време на силно икономическо развитие на държавата и гледах на тази си перспектива с голяма доза романтика.
Животът ме срещна с пишещи хора. Те ми казаха, че мога да пиша. Съдеха по приказките ми, по разсъжденията. Но това са различни качества – да говориш и да пишеш.
Когато главният редактор на сп. „Септември“ ми предложи да напиша нещо, а то беше издание на Съюза на българските писатели, където публикуваха най-големите български писатели, реших, че не съм чула добре. Винаги съм била респектирана от писането. А една моя читателка, ето тя е читател с вкус, ме сръчка след няколко книги, че ми е време да съм посегнала към най-тежкия жанр – роман. Така написах „Яловата вдовица“. Почнах го като разказ. Една история преинтересна от детството ми, чиито герои познавах лично. Тръгна разказът, но му стана тясно. Появиха се нови герои, разклониха се нови истории и взех, че написах първия си роман.
- Какво Ви вдъхнови да напишете „Вълчицата излиза привечер? (Денислава Янева)
Драма, за която знаех от дете. Всяка човешка история е документ за времето. Интересна епоха, много четене, взиране да проумея защо и как се е случило. Познавах много от прототипите. Не за всички предварително знаех, че ще населят книгата ми.
- От къде събрахте информацията за книгата? (Мария Лечова)
То не се става със събиране механично. Става с натрупване на житейски опит. Средата, в която живееш, е много важна. Растях сред паметливи хора, които познаваха историята на рода си и я тачеха. На първо място майка ми, която имаше изявен природен интелект. Винаги много съм общувала с близките си.
Голям късмет извадих с професията, която упражнявам близо 40 години. Журналистиката, това са контакти с хора, чиито животи изслушваш. Силно разширява хоризонта.
Писане без четене не става. Освен художествена, обичам документална литература. Историография, спомени, краеведчески материали, писма, снимки, песни. Интересувам се от имената, те носят характера на времето и района. Прякорите – също. Топонимията. Много са факторите, които създават усещане за автентичност. Това пък внушава доверие у читателя, че не го будалкаш, а той просто наднича през рамото ти и просто наблюдава кое как се случва по света.
- Защо точно тези герои решихте да включите в книгата си? (Георги Асев)
Основната история, разбирам, че нея имате предвид – убийството има своите прототипи. Но тя се преплита с много други съдби, сами по себе си интересни. Така, както животът е шарен. Свят пъстър.
- Свързахте ли се с някого от роднините на тези хора преди да напишете книгата? (Георги Орозов)
Да. С неколцина от най-близките. Информацията ми е от първа ръка. Мъчителни разговори. Гнетящи.
- Трудно ли Ви беше да превърнете реалните персонажи в герои от книгата? (Миряна Пандева)
Много. Защото хорската памет за случилото се е много ценна, но не е всичко. Освен това ми беше трудно да се освободя от диктатурата на фактите. За да не се получи документално повествование. Колкото ти дават, дваж повече ти стесняват хоризонта, спъват въображението да се развихри. Но има неща толкова интересни и неочаквани, внезапни, че никой талант не може да ги измисли така, както ги е завързал самият живот.
Знаете от учебниците къде писателите са намирали персонажите си. Та всички от „Чичовци“, и която и творба да вземете на Иван Вазов, са от Сопот, Карлово, подбалканските градчета. Те са комшии, роднини, връстници. Бяла черква, градчето, където се развиват събитията на романа, това е старото му име преведено от турски Акча клисе.
„Под игото“ го беше прочела много пъти и намираше особена наслада да отгатва кои действителни лица от Сопот се криеха под измислените имена.“ – пише проф. д-р Иван Шишманов за баба Съба, майката на писателя. Пример от нашата класика. В световната – същата работа.
- Каква е най- важната поука, която може да извлече читателят, прочитайки тази книга? За Вас кой беше най- ценният урок, който научихте, докато я пишехте? (Мартина Дръдалова)
Всеки читател сам вади поуката за себе си. Според много фактори – възраст, пол, култура, вкус. Колкото читатели, толкова и прочити на книгата.
А за мен най-ценният урок е, че писането е сериозна и тежка работа. Вече го знаех от предишните си книги.
- Защо Алекса Тушев е заплашен от ВМРО? Защо искат да го убият? Можете ли да разкажете повече за ВМРО? (Елена Джолева)
Моят герой е от лявото крило на ВМРО. Това го противопоставя на ръководството. Той спасява от смърт участниците в Септемврийското въстание в родния си град. Колкото и условно този бунт да е наречен въстание, той има социални параметри. Това е конкретната причина да му замислят смъртта.
ВМОРО (Вътрешна македоно-одринска революционна организация) е създадена през 1893 г. в Солун за освобождение на български земи, останали под османско владичество след Руско-турската освободителна война. Първосъздателите ѝ са едни от най-светлите имена в българската история. Името ѝ претърпява промени според историческиет обстоятелства. Тази организация е патриотична, родолюбива. Има сложен, понякога противоречив характер. Труден за разбиране. Периодът, в който разполагам историята на моя роман, е мрачен. По това време ВМРО вече се е превърнала на държава в държавата, със своя много сурова, жестока система на вътрешни взаимоотношения. Извършват се убийства по софийските улици между довчерашни единомишленици. Забранена е през 1934 г. заедно с всички тогавашни партии.
- Какво се случи с дъщерите на Росица – Нора и Люси, след смъртта на брат им Алън? (Магдалена Балакчиева)
„Вълчицата излиза привечер“ е с отворен финал. Както и „Яловата вдовица“. Дали някога ще разкажа още за тях, не знам.
- Защо героите избират да се установят точно в Америка? (Гергана Елчинова)
Америка в онези години е силно привлекателна за целия свят. В това число и за земляците на моя герой. Най-вече, че този наш край е беден, затворен географски, сурова природа, неплодородна земя, изостанал поради по-късното освобождение от турско робство. Поминъкът труден. Мъжете масово са ходили на гурбет.
- Защо избрахте главната героиня Росица да се превъплъти във вълчица, а не в някое друго животно, носещо скрит символ? (Елена Мекушина)
По-скоро интуитивно, отколкото нарочно търсено. Моята героиня е посочена с пръст от общественото мнение за подсторник на убийството. Тя и децата ѝ са в жестока изолация. Майката е заставена да съхрани физически и психически децата си и даде кураж на мъжа си да оцелее. Майчиният и женският инстинкт я уподобяват на вълчица. Нещо такова. Не съм го търсила нарочно. Избистри се не изведнъж.
- Имало ли е момент, в който сте искали да се откажете от писането? Било то заради недостиг на време, изчерпване на идеи или защото в един момент го намирате за скучно? (Величка Парапунова)
Не! За скучно в никакъв случай. Идеи много. А, времето, да, то е малко. Въпрос на воля и лична организация да си осигуря собствено време за писане. А то не е регламентирано по часове и дни така, както ходим на работа. Друга материя е. Далеч по-сложно.
- След като написахте цялата книга, какви чувства изпитвахте? (Ренета Хаджиева)
Огромно облекчение, че я завърших и тръпно очакване, как ще се приеме от читателя.
- Затрудни ли Ви писането на тази книга и какво се изисква за това? (Иван Влахов)
Да. Не ми беше лесно. Предполага много труд. Познаване на историческото време, в което разполагам романа си. А това значи много четене. При това епохата да остане само рамка. Истинската история, която в моя случай е с много разклонения, да доминира. Съдбата на героите, личната им орисия, това е интересно.
- С постъпката на кой от героите от книгата бихте описали себе си като личност? (Надежда Атанасова)
Всеки автор вписва и от себе си в цялостната тъкан на книгата. И аз не правя изключение. Това, което пиша, преминава през мен самата. Неусетно някак. Моят опит, възглед, усещане…
- Трудно ли е в днешно време да се утвърдите като автор, имайки предвид хилядите заглавия, които излизат годишно? (Павлина Джупанова)
Не е лесно, но не по причина на многото заглавия. Целта ми не е масовият читател, а този с вкус. Каквото е и посланието на тази среща. Опитвам се да съблазня читателя. Защото писането си е съблазняване. Но не този читател на вестници онлайн или пък на новини на живо. Искам да привлека любознателния, чувствитения, отворения. Радвам се на интересни читатели, които ме следват от книга на книга. Мнозина от тях ми пишат, търсят връзка с мен и тези усилия аз много ги ценя.
Литературата е изкуство. Тя не е масов продукт. Може си и без нея. Но не книгата губи, а този, който я подминава.
- Някога смятали ли сте да използвате псевдоним? (Миглена Кърлова) Не.
- Дава ли Ви енергия писането, или Ви изморява? (Елена Петрова)
От наброските, до писането е изтощително, но много вълнуващо. Както споделя американският писателСтивън Кинг – пътят се изминава на колене.
Понякога една единстнеа дума я търся с дни. Но си струва. Никаква друга работа не ми носи толкова радост, колкото завършената книга.
И ОТ МЕН ВЪПРОС МОЖЕ ЛИ?
С кого споделихте впечатленията, вълненията от романа? С родителите говорихте ли си? Те знаеха ли какво четете?
МИЛИ ДЕЦА, подарявам ви едно стихотворение. С него искам да благодаря за усилията ви, щото нашата среща да бъде прекрасна!
Фернандо ПЕСОА
ПОЗДРАВЯВАМ ВСИЧКИ, КОИТО ЩЕ МЕ ПРОЧЕТАТ
…
Поздравявам ги, слънце им желая
и дъжд, когато дъжд е нужен
и домовете им да имат до отворения прозорец
един обичан стол,
където да приседнат и стиховете ми да зачетат.
И четейки стиховете ми, да мислят,
че съм нещо естествено –
например старинното дърво, под чиято сянка в детството
грохвали са уморени от игра
и бърсали потта от сгорещеното чело
с ръкава на скъсана дрешка.
8. 03. 1914 г.
Превод от португалски: Румен Стоянов
„Очи в очи с писателя или за предизвикателствата на перото“
Под това мото премина литературната дискусия на учениците от 12а клас с писателката Бойка Асиова, състояла се на 28.11.2017г. Домакините от Разложката гимназия приеха своята възпитаничка в навечерието на 100-годишния юбилей на училището, а учениците се включиха с интерес в импровизирания литературен съд над героя от най-новия роман на писателката – „Вълчицата излиза привечер“. Романът беше анализиран и интерпретиран от учениците с голямо майсторство и литературни умения. За да се потопят всички присъстващи в атмосферата на романа, ученици от 11. клас се превъплътиха в ролите на местните клюкари – Манка, Дуцето и др. Много въпроси бяха зададени на Б. Асиова – за прототипите, за трудностите да осъдиш или оправдаеш героя си, за умението да разкажеш нещо така, че да има смисъл и да докосне сърцето. Ученическият прочит удиви авторката, за което тя изказа своето удовлетворение от факта, че младежите четат дълбокомислено и с вкус.
„Инициативата е част от дейностите, които учителите планират с цел насърчаване на четенето“ – сподели Л. Джолева, ст. учител по БЕЛ.
На срещата присъства директорът на гимназията – М. Попадийна, бивши и настоящи учители – Афродита Андреева, Т. Денчева, д-р К. Бранкова, Ем. Бисеринкова, много ученици от училището и от ПГТХТ.
